Помните ли далечната 2001 година. Тогава се постави началото. И ако тогава сте били на 10 години то няма как Властелина на пръстените /вървящ по същото време на екран с Философския камък/ да ви е харесал повече от историята за малкия магьосник. Това е историята с която аз и още хиляди деца по света израснаха и харесват, защото тя се появи в точното време и беше предназначена за точно тази аудитория. Много ми е трудно в момента да правя равносметки, защото нито филмите нито годините са малко. Първите два филма бяха децки, но с всеки изминал филм героите, актьорите както и самите вие порастваха и проблемите ставаха все по - големи, настроението ставаше все по – мрачно, диалозите много по - сериозни. Филма се нуждаеше от това в противен случай би изхубил голяма част от феновете си още по времето на Огнения бокал, а може би и по рано. И ако някои в този момент ми каже, че последните 3 – 4 епизода от поредицата са децки бих му показал един от пръстите си на ръката. Просто казано поредицата следваше публиката си, няма как просто вече да си на 20 и да гледаш още малкия магьосник с шарения шал на вратъ.

„Хари Потър и Даровете на смъртта: Част 2” е всичко онова, което феновете чакаха с голямо нетърпение. Той изпълни ролята си точно и достойно финишира най – успешната филмова поредица за всички времена. И ако сте един от многото фенове няма как да не харесате част 2. Един от най – големите плюсове за мен в този епизот са емоционалните моменти, моментите в които ни пука кой ще умре. Акторите успяват блестящо да предадът на публиката емоцията която испитват, а това само по себеси е знак, че актьорска игра има и то голяма.

Даниел Радклиф дълго време беше едно от най-слабите звена във филмите, но в този той успява да се справи със задачата си и определено прави най-добрата си роля до момента. Имена като Маги Смит като Макгонагол на мен лично тя ми хареса най много, Алан Рикман като професор Снейп изигра героя си по начин по който малко хора биха могли и успя да вкара в историята нужното количество мистерия и дълбочина на самата история, Рейф Файнс най-сетне се развихря като Волдемор, а не както до момента само да се споменва поименно.

От техническа гледна точка е излишно да казвам, че в епизода визуални ефекти не липсват, напротив тук ставаме свидетели /смея да твърдя/ на може би най – добрите за цялата поредица. Най-накрая режисьорът Дейвид Йейтс се е отпуснал и ни представя мащабност, каквато историята заслужава. А за операторската работа коментара е излишен. Всяко движение на камерата е направено толкова плавно и майсторки, че направо настръхвах когато гледах. Едуардо Сера като оператор се е справил повече от блестящо и дори надминава чичо Джаксън от Властелините и това си личеше още от трейлара на филма. Стане ли дума за мрак и мрачно настроение Йейтс и Сера си разбират от работата и го правят. Единственото нещо което, не ми хареса е 3D-то. Незнам дали е било от киното, от прожекционния апарат или от самото 3D, но не беше никак добре. На места картината се размазваше, а очите ми се пържеха така както гледам електрожен без предпазна маска.

Другото нещо, в което последният Потър разби е музиката. Всяка секунда от този саундтрак е пиршество за ушите, на каквото отдавна не се бяхме подлагали. Александър Деспла заслужава Оскар за това.

Ето и малко цифри: От сряда до неделя „Даровете на смъртта: Част 2” е спечелил 302 млн. (с което изпревари досегашния рекордьор „Карибски пирати: В непознати води” и неговите 260,4 млн.), което заедно с родните му резултати прави глобален приход от фантастичните 475, 6 млн. Е това ако не е рекорд....

Едно мнение на колегата от filmche.net което се препокрива изцяло и с моето:

„Даровете на смъртта – част 2” не е просто краят на една филмова поредица. Това е краят на една епоха в киното. Историята за Хари Потър се превърна в попкултурен експеримент, който позволи на няколко поколения зрители да пораснат заедно с героите от екрана. Настоящият филм притежава безспорни творчески качества. А те ще ми позволят да се зарадвам на финансовите успехи на епизода, които така или иначе бяха гарантирани. Дори няма да имам нищо против, ако проектът на Дейвид Йейтс си спечели няколко оскарови номинации. Има анализатори, които предричат, че Потър ще трогне Академията, точно както направи и последният епизод от трилогията „Властелинът на пръстените” (макар че двете фентъзи екранизации са несъизмерими). Да си призная, малко се съмнявам, че името на Хари ще прозвучи в други освен в техническите номинации догодина. Но пък повечето поддържащи актьори и донякъде режисьорът Йейтс също заслужават признание.

И все пак ако ви се прииска наистина да се докоснете до сърцето на историята, то прочетете (или препрочетете) книгата на Дж. К Роулинг. Въображението на авторката е по-живописно и от най-скъпите ефекти в Холивуд.

И така, страхотна визия, изключително пипнати специални ефекти, и може би най-невероятната музика, писана за филм през последните години... На мен това ми стига, за да остана доволен. И да фен съм на поредицата, това трябва да сте го разбрали докато четете това, в противен случай отново щяхте да се насладите на яка хранилка, от рода онази, която само Трансформърс 3 ме вдъхновява да напиша. „Хари Потър и Даровете на смъртта: Част 2” не е кино шедьовър, но е най – емоционалната част от всички от поредицата и е един чудесен и подобаващ завършек на историята.

Лична оценка: 9.5/10